Jonah
Katerina Stoykova-Klemer - Translator's Note
And when they told me: “Here is a ship and a voice
to praise under the sun our everlasting glory
and then return to us wealthy and mighty,”
I bit my tongue and returned to the whale’s belly.
There boiled the salt and the water of waters
and the tear of eternal drought heavily drained
and with my ear pushed against the stars black and hot,
I slept at the bottom and listened to the windows’ voice.
The night, like an unleafed oak tolled above me
and the waves crashed full of fish and songs
and splitting the world in two halves with his tail,
under forest of fountains with no road the whale roamed.
As though its waters were a bottom of another sea,
where man crashes and squirms from the heat
tries to squeeze his head through the starry net,
that someone else pulls towards himself little by little.
And I saw mountains with ships sunk into them,
resembling sleeping women or windowless cities,
and I understood that in vain I wasted, in darkness, my life
and I was silent like a clam, buried in the sand of fire…
And when I arrived and from the slow black vortex,
wreathed with seaweeds and white as a pearl, I emerged
I just drew in a breath – on the road, overflowing with life
I sank into the crowd, but spoke no more.
Йона
Georgi Borissov
А когато ми казаха: “Ето ти кораб и глас
да възпяваш под слънцето нашата воля безсмъртна
и богат и могъщ да си дойдеш отново при нас”,
аз прехапах език и в корема на кита се върнах.
Там кипеше солта и водата на всички води
и се сцеждаше тежко сълзата на вечната суша
и ухо долепил до горещите черни звезди,
аз на дъното спях и гласа на прозорците слушах.
Като дъб неразлистен звънеше над мене нощта
и се блъскаха, пълни с риби и песни, вълните
и разцепил с опашка на две половини света,
под гора и фонтани без път лъкатушеше китът.
Сякаш бяха водите му дъно на друго море,
из което се блъска и гърчи от задух човека
и през мрежата звездна се мъчи глава да провре,
а пък мрежата някой към себе си тегли полека.
И видях планини и потънали кораби в тях,
на заспали жени и на град без прозорци подобни,
и разбрах, че напразно живота си в мпак пропилях
и мълчах като мида, заровена в пясъка огнен...
А когато дойдох и от бавния черен въртоп,
увенчан с водорасли и бял като бисер, излязох,
само дъх си поех – и по пътя, прелял от народ,
аз потънах в тълпата, но повече нищо не казах.